Концерт на НСО

Със съпругата ми вчера посетихме концерт на Нов Симфоничен Оркестър. Докато солистът свиреше на челото, дарявайки публиката с изпълнение на бис, се замислих, че чрез музиката терзанията на човешката душа стават достъпни до всички. Тя е Универсален език.

На този език артистът, в случая виртуозен челист, знаещ произведенията наизуст, влагаше душата си в изпълнението. Движеше пръстите си по инструмента, галеше струните и вадеше звуци, които докосваха хората в залата. Той затвърди представата ми, че музикантът интерпретира и съпреживява произведението, което свири.

Спомням си за видео, което гледах наскоро. В него робот дирижираше оркестъра. Предполагам музикантите са се чувствали нелепо. Дори машината да може да чете ноти и “да движи палка” по тях, то това не означава че тя вниква и разбира емоциите, стоящи зад звуците.

За първи път слушах и симфония №4 на Шуман, на живо. Слушал съм я на запис, даден ми от мой приятел. Излизайки от залата за пореден път усетих, че живата музика има свойството да лекува. Досегът на артиста с инструмента и музиката, която облива слушащия, правят магическа връзка.

Музикантите на НСО се справиха блестящо. Свиреха в синхрон и работеха като екип, който знае какво прави. Следяха движенията на артистичния диригент, с които последният онагледяваше звуците. Дамите бяха спазили своя начин на обличане, в цветни рокли, а господата бяха облечени в черно.

Искрено се надявам, покрай всички глупости свързани с така наречената “цифровизация” класическата музика да запази своя облик. Да има истински инструменти, чието звучене да се чува още дълги години. Да се бият барабани, трият лъкове и потупват дървените лакирани тела.

Защото музиката, Изкуството, ще остане и след нас. Както и да го интерпретираме, цифровизираме или съхраняваме, възпроизвеждаме, зад него ще прозира онова неземното, онзи стремеж на душата да изрази себе си. Да се изплаче, да сподели своята Любов и да дари радост, на достъпен език.

София, 18.12.2022 г.

Екстази

Изображение НАТФИЗ

Някои хора свързват изкуството, театъра, главно със забавление. Може би затова и момичетата от редовете пред и зад нас избухваха в смях на моменти. Всъщност изкуството цели да накара човека да мисли. То докосва онези дълбоки емоционални пластове у него, които ни правят хора.

Екстази по романа на Ървин Уелш, е многопластова пиеса. В началото може да ни обърка, дори да искаме да напуснем залата, поради сцените на насилие и натрапената еротика.

Всъщност спектакълът разказва една много по-драматична история. За фармацевтичния препарат “Талидомид”, намерил приложение при родилки, след активна реклама, и довел до сериозни малформации и смърт на над 10 000 деца. В пиесата са показани лицето на фармацевтичната индустрия, жертвите от действието на препарата и зависимият, търсещ щастие човек. 

Бих искал да споделя, че отдавна не бях гледал пиеса в учебния театър на НАТФИЗ. Не съжалявам за избора, който направихме с моята съпруга. Спектакълът не започна на време, от залата се чуваха викове, тропане. Младеж изхвърча от нея говорещ на Италиански.

И изведнъж разбираш, че озовал се пред залата, ти вече си в пиесата. Актьорите са влезли в роли, очите им светят и гледат над публиката и водещата им цел е да предадат едно сериозно послание, макар и украсено с модерни термини и закачки. Успех на нашите талантливи артисти!

https://natfiz.bg/ekstazi/

Осем сезона Любов - концерт на Quarto Quartet с произведения на Георги Андреев

Да чуеш дебютния концерт на музикално произведение, е като присъстваш на раждането на дете. Отдавна не бях виждал толкова много хора, които седяха като заковани на седалките, очаквайки да чуят още нещо, след биса от музикалната пиеса “Сезони и ритуали от България” на Георги Андреев. Улових думите на дамата зад мен, че е впечатлена.

И ако публиката си позволяваше да шуми, снима и дори диша, докато звучаха познатите тонове от произведенията на Вивалди, българският Ритъм, който бе втъкан и разпознаваем в творбите на Андреев, ги държеше в очарование.

Очарование, което кара кожата ти да настръхне, да се събудиш и кръвта ти да закипи. Защото тази музика е дълбоко свързана с произхода на българина, с неговите корени. Въпреки заигравките с Тангото, в началото на някои творби, органичната рамка бе българска. Българският дух, който можем да разпознаем в музиката на всеки наш композитор.

Защото просто не можем и не трябва, да бягаме от корените си. Там е нашата сила. Просто се учим да живеем с настоящето, а музиката на Георги Андреев и изпълненията на Quarto Quartet, правят този процес по одухотворен.

Благодарим за възможността да се насладим на Вашия талант, приятели.

София 14.2.2020 г.

La belle Epoque

Кадър от официалното откриване

Отдавна не бях виждал хора да плачат и се смеят, след прожекция. Очите им да светят, с онзи блясък, който само голямото изкуство може да запали, в душата на човека.

Магия, сходна на илюзорната среда във филма, която да ни напомни че сме хора, че обичаме.

Голямото Кино не принадлежи на определен език, или нация. То просто е. Помним го с жестовете, кадрите, репликите. Помним ръката на човека, с който сме го гледали и държали. Неговия, или нейния, парфюм, или празния до нас стол, водещ ни до размисли.

Когато киното се превърне в служител, в инструмент на Истината, каквото е живото изкуство, то докосва, въплъщава и ни прави по-добри. Както в мечтите, така и в живота.

Филм, заслужаващ си да се гледа, заради очарователния синтез, успяващ да ни потопи в магията на седмото изкуство. Да погледнем в запрашените кътчета на душите си и срещнем себе си и другия.

Научете повече за прожекциите на филма: http://programata.bg/?p=30&l=1&c=1&id=102607

Кадър от филма /източник programata.bg/

Калин и отбора на затвора

Казах си, че ще напиша статия за филма, докато споменът за него е пресен.

Той се запомня, заради болезнената действителност, която обитават главните персонажи. Затвор. Дори в лек режим, ала все пак - затвор. Лично и обществено клеймо. Гледайки филма, направих паралел с концерта на Джони Кеш, в подобна институция.

В реалността на затвора Казичене, един креативен Психолог, се заема да работи с лишените от свобода. Тренира с тях, формира футболен отбор - дал името на филма. Прави театрална постановка, кани затворниците да свирят и пеят в рок-група, чиито песни са на социална тематика. Изобщо, опитва се да промени ежедневието на тези хора. Да ги накара да работят в екип и видят възможности, за нов старт.

Стана ми много мило, когато видях един познат от квартала, участващ във филма. Също така и тъжно, разбирайки че прожектирането в институцията не е било позволено, след завършването на филма. А тези хора, обичат да се гледат отстрани. Особено когато правят нещо забавно, смислено и креативно.

Филм за работата на един човек, в тежки условия. Сред хора с трудни характери. Наситен с много самоирония и смях. Документалното кино, житейският репортаж, остават встрани от популярните - жълти сериали и блокбъстери. То е за малцина ценители, които с трепет се вживяват в приключенията на героите. Филм, който докосва. Филм, сниман от самия режисьор и реализиран със собствени средства. Филм, получил признание и награди в чужбина.

С благодарност към Нина Пехливанова, за поканата.

Браво на режисьора Петко Гюлчев! Все такива филми да правиш! И подкрепени с вдъхновен екип и бюджет.

Коренуване

Спомням си кога за първи път чух Миро Моравски да свири на кирата. Беше на фестивала “През девет земи”, в навечерието на пролетта на 2019-та. Когато запя за свободата усетих как болезнена струна у мен се опъва. Това ме докосна и пожелах да прочета книгата му, което и направих.

Имаш чувството че песните и начинът по който се изпълняват по време на спектакъла “Коренуване”, винаги се променят. Носят отпечатъка на артистите - техните настроения и душевност. Коренуване е многопластова творба, която е базирана на книгата “Невидена река”, на Миро. А може би книгата е вдъхновена от песните? Дори авторът не е сигурен.

 Коренуване е пиеса с битови мотиви. Фолклор, който кара кожата ти да настръхва, защото болезнено напомня както за красотата по нашите земи, така и за отчаяния друмник, който дири щастието си по света. Темите в спектакъла, респ. в книгата на Миро, са човешки, дълбоки, дори болезнени. Той самият води борба в реалния живот, бивайки адвокат на маргинални групи.

В пиесата си заслужава да се чуе мощния глас на самодивата с блеснали очи, да се извие песента за Пирин и въздъхвайки да си кажем “Има смисъл да съм тук”.

Поредният спектакъл можеше да бъде посетен в заведение “Слънце Луна” на 11 Май 2019 г.

Macht und Widerstand
Власт и съпротива

постановка в Народния Театър - Иван Вазов, София

Унищожението на народ държава
Die Zerstörung eines Volks und Staats

Снимка на Народния Театър, Иван Вазов, София

Има две неща които ме умиляват, когато ги чуя. Това са българските народни песни, чиито ритми можем да открием и в класическите произведения на Панчов Владигеров и други автори, както и Немският език. Отново може би във връзка с Музиката. Интересното на тази постановка, е че обрисува ситуацията в България, тридесет години след „Промяната“ на Немски език. При това по един прекрасен начин.

Времето на комунизма и държавна сигурност (ДС), се е превърнало в обществено табу. Никой не иска да говори за него открито. Някак си сме склонни да махнем с ръка, сякаш не е съществувало. Въпреки, че неговите тежки паметници и страховити истории са оставили жесток отпечатък върху обществото. Общество, което бе принудено да не вярва в Бога и да не бъде свободно.

Вярвам паралел бихме намерили с опитите да се говори свободно за Нацизма и поелата щафетата след него система на ЩАЗИ (Der Staаtssicherheitsdienst SSD). Всъщност като се замислим реално е много трудно да говорим за тъмната страна на миналото, когато много от хората участващи във властта, са пряко свързани с него.

Тази постановка е първият опит да се поставят свободно въпроси, чрез формата на изкуството. Считам това за смела и надявам се, не едностранчива проява. Сещам се и за няколко документални филма, които се опитваха да хвърлят светлина по проблема. Дано обществото ни узрее, за да може да се стигне до отворени диспути по темата.

Защо това е важно? Важно е според мен, защото единствено признавайки грешките на миналото и поемайки отговорност за тях, ще можем да осъзнаем защо обществото ни е на това дередже. Защо не се зачита личността, защо има корупция, защо пътищата ни са в ужасно състояние. И защо всеки се опитва „да бръкне в кацата с меда“, без скрупули.

Главният персонаж в постановката се опитва да открие истината за своето минало. Той е лежал по затвори и лагери. Загубил е способността си да люби, може би и някъде любовта си. Той се опитва да събере отломките от живота си. Заклеймен като анархист, достъпът му се отказва от реформираните структури на ДС, вече в служба „Архиви“.

Тук авторът на пиесата ни показва с ирония, тази „адаптация“ на опитните и нужни кадри, на задкулисната власт. За съжаление това може да се окаже един глобален модел, в който България е едно малко отражение. И все пак е товар за 45 години. Години на мълчание, свиване на рамене и навеждане на глава. Загубените години на България. Die verlorenen Jahre Bulgariens.

Друг персонаж е една млада дама, която търси биологичния си баща. Той вероятно е бивш партиен кадър, който се опитва чрез своите връзки и контакти да я уреди на работа. Също така се плаши от възможността да се окаже родител. Основният страх обаче е от Истината. Истината, която някак си е замъглена и изгубена в това общо минало.

Главният персонаж се вълнуваше от въпроса, как една идея, която в основата си може да бъде добра – за свобода и равенство, се трансформира в тоталитарна машина за смазване и мълчание. Как бива себично интерпретирана от силните на деня и приложена по свое усмотрение. Търсейки отговор, той направи малък ироничен шарж с песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“.

На нас зрителите – българи, не ни остава нищо друго освен да приемем и научим истината за това изгубено за страната ни минало. Вярвам и за чужденците, които бяха изпълнили залата би било интересно, но за нас е ценно и важно. Само така ще можем да вдигнем глави, да се подкрепим и да продължим напред...

Към страницата на постановката в сайта на Народния Театър
http://nationaltheatre.bg/play/vlast-i-saprotiva/