Отидох
малко изнервен на тази изложба. Нямаше
места за паркиране през почивния ден. Накрая
успяхме да намерим на бул. Дондуков.
Изобщо София си е пренаселена.
Изложбата ми допадна, с това че в залата нямаше други посетители. Можеше да пипаме експонатите, да им се радваме и любопитно - изследваме. Присъствието на охраната бе неуловимо и това ни доставяше комфорт. Експонатите бяха малко, но и самата изложбена зала не е твърде голяма. С две думи – изложбата бе скромна но наситена.
Насищането, за мен, иде от противоречие което машините създават, а ние в общуването си сякаш не винаги можем да постигнем. Интересно е как се вълнуваме от записания глас на машината, но не винаги, от думите на живите същества. Сякаш очакваме машината да се произнесе като оракул – да каже истина за нас, която само тя знае.
Отдалечаването на човека от природата и хората, води до общуване с машините. Което парадоксално отново ни връща към желание за комуникация, усещане, чувствителност. Сякаш за да се върне към първичното общуване и усещане – към единение с другите и органичното, човекът трябва да мине по пътя на бездушната комуникация с машина.
За мен изложбата повдига повече философски въпроси, въпреки че естетически и пространствено бе приятна. Като любител на техниката и взаимодействието с компютри, оцених идеите на авторите. Те сякаш пресъздаваха човешките усещания и взаимоотношения.
Стенобитността на машината - като опит да се разруши догмата. Едно статукво на ограничение, родено от технология, съградено от човешката ръка. Биологичния трансмитер на тревата и простото усещане за допир - от което побиват тръпки. Окото на камерата и гласа, повтарящ монотонно думи на възлюбен...
Машините са наши другари по пътя към себе си. Те никога не биха могли да бъдат повече от инструмент, чрез който човекът претворява и открива себе си, другите, Света. Добре е да го запомним и каквото да творим чрез технологиите – да изразяваме своя творчески потенциал в посока хуманизъм, общуване и съпричастност.
Дори сега пишейки - аз имам интеракция с машината - с меката или откликваща клавиатура. Думите се леят от съзнанието на човека, а машината просто ги реди и доставя на екрана, блога - Другия. Ние трябва да благодарим на създателите на забавните или умни създания – когато са насочени в полза на човека, природата и спомагат нашето самоосъзнаване.
Изложбата ми допадна, с това че в залата нямаше други посетители. Можеше да пипаме експонатите, да им се радваме и любопитно - изследваме. Присъствието на охраната бе неуловимо и това ни доставяше комфорт. Експонатите бяха малко, но и самата изложбена зала не е твърде голяма. С две думи – изложбата бе скромна но наситена.
Насищането, за мен, иде от противоречие което машините създават, а ние в общуването си сякаш не винаги можем да постигнем. Интересно е как се вълнуваме от записания глас на машината, но не винаги, от думите на живите същества. Сякаш очакваме машината да се произнесе като оракул – да каже истина за нас, която само тя знае.
Отдалечаването на човека от природата и хората, води до общуване с машините. Което парадоксално отново ни връща към желание за комуникация, усещане, чувствителност. Сякаш за да се върне към първичното общуване и усещане – към единение с другите и органичното, човекът трябва да мине по пътя на бездушната комуникация с машина.
За мен изложбата повдига повече философски въпроси, въпреки че естетически и пространствено бе приятна. Като любител на техниката и взаимодействието с компютри, оцених идеите на авторите. Те сякаш пресъздаваха човешките усещания и взаимоотношения.
Стенобитността на машината - като опит да се разруши догмата. Едно статукво на ограничение, родено от технология, съградено от човешката ръка. Биологичния трансмитер на тревата и простото усещане за допир - от което побиват тръпки. Окото на камерата и гласа, повтарящ монотонно думи на възлюбен...
Машините са наши другари по пътя към себе си. Те никога не биха могли да бъдат повече от инструмент, чрез който човекът претворява и открива себе си, другите, Света. Добре е да го запомним и каквото да творим чрез технологиите – да изразяваме своя творчески потенциал в посока хуманизъм, общуване и съпричастност.
Дори сега пишейки - аз имам интеракция с машината - с меката или откликваща клавиатура. Думите се леят от съзнанието на човека, а машината просто ги реди и доставя на екрана, блога - Другия. Ние трябва да благодарим на създателите на забавните или умни създания – когато са насочени в полза на човека, природата и спомагат нашето самоосъзнаване.
