На този език артистът, в случая виртуозен челист, знаещ произведенията наизуст, влагаше душата си в изпълнението. Движеше пръстите си по инструмента, галеше струните и вадеше звуци, които докосваха хората в залата. Той затвърди представата ми, че музикантът интерпретира и съпреживява произведението, което свири.
Спомням си за видео, което гледах наскоро. В него робот дирижираше оркестъра. Предполагам музикантите са се чувствали нелепо. Дори машината да може да чете ноти и “да движи палка” по тях, то това не означава че тя вниква и разбира емоциите, стоящи зад звуците.
За първи път слушах и симфония №4 на Шуман, на живо. Слушал съм я на запис, даден ми от мой приятел. Излизайки от залата за пореден път усетих, че живата музика има свойството да лекува. Досегът на артиста с инструмента и музиката, която облива слушащия, правят магическа връзка.
Музикантите на НСО се справиха блестящо. Свиреха в синхрон и работеха като екип, който знае какво прави. Следяха движенията на артистичния диригент, с които последният онагледяваше звуците. Дамите бяха спазили своя начин на обличане, в цветни рокли, а господата бяха облечени в черно.
Искрено се надявам, покрай всички глупости свързани с така наречената “цифровизация” класическата музика да запази своя облик. Да има истински инструменти, чието звучене да се чува още дълги години. Да се бият барабани, трият лъкове и потупват дървените лакирани тела.
Защото музиката, Изкуството, ще остане и след нас. Както и да го интерпретираме, цифровизираме или съхраняваме, възпроизвеждаме, зад него ще прозира онова неземното, онзи стремеж на душата да изрази себе си. Да се изплаче, да сподели своята Любов и да дари радост, на достъпен език.
