На нея с обич!

Спектакъл посветен на Емил Димитров
Импресия

Удивих се на въплъщението на Даниел Цочев, в ролята на големия български музикант. Не отричам - в дадени моменти си мислех, че гласът на Емил Димитров звучи на запис. В миналото мисля, това е било обичайна практика. Организаторите потвърдиха обаче, че актьорът е пеел на живо. Впечатляващо!

Всъщност изборът на място за спектакъла, може би ме подтискаше малко. НДК носи своята история и за мен е свързана с пленуми и събития, не винаги свързани с култура и изкуство. Охраната подхождаше повече на концерт на гангстерски рапър от САЩ, а не на лиричния Емил Димитров. Залата беше изпълнена на около 70% според мен, като след зрителите имаше хора от различни социални кръгове.

И все пак, успяха да ни потопят в миналото и магическата атмосфера на изкуството. Въпреки някои допуснати грешки в репликите (все пак бе премиера)! Въпреки странното решение на мизансцена и подчертаните мебели от Икеа. Въпреки постните откъм художествено решение и актьорски състав, прожектирани филми във фона. Всичко това говореше за едно - музиката на Емил Димитров е обичана и продължава да докосва!

Поздравявам Даниел Цочев за това въплъщение което вярвам неслучайно е избрал. Мисля че прави силна роля, която му е по сърце. Все пак чрез неговата игра и умения, чрез песните които оживи за нас успяхме да се докоснем отново до човека Емил Димитров. По този начин и аз успях да му кажа „Здравей и Сбогом Емил“.

Младите, сред които мисля съм и аз, успяха да се докоснат до част от богатия му репертоар и разгърнат книгата, на неговия живот. Разбира се от ъгъл, който ни бе показан. Ние никога няма да разберем напълно, терзанията в ума и сърцето на друг човек. Даниел Цочев обаче, се опита да съпреживее последните и ни ги показа, по един красив и помнещ се начин. Наличието на симфоничен оркестър оживи музиката, направи я по-мащабна и силна. Въпреки че гласът на певеца и инструментите се конкурираха на моменти.

Спектакълът е подходящ за всички, които не са запознати с живота и творчеството на Емил. От моето детство, споменът за музиканта, е за млад мъж с черна коса, който носеше обикновено бижута. Това не беше обичайно за мъжете в България, по онова време. Когато бях малък, Емил Димитров вече беше почти забравен и други певци бяха актуални.

За тези които помнят Емил, били са негови конкуренти или приятели спектакълът може и да е донесъл различно усещане. Михаил Белчев си тръгна, малко след средата на спектакъла.

Много е трудно да бъде разбран един гении. Още повече в контекста на минало, за което знаем малко, известно е още по-малко и скрито и забравено по една или друга причина - много. Ала геният, търсейки свобода, намира начин да остави своята следа. Следа, която носи културен и исторически заряд и бележи една епоха.

Благодаря сърдечно на Нели Бенова и на Мила, за предоставената покана. Както споделих след спектакъла, потърсих песните на Емил Димитров в iTunes. Зарадвах се че ги намерих там. Въпреки слабото графично оформление на албумите, гласът на Емил успява да да се извиси като вопъл от миналото, за свобода и красота.

По пътя към свободата

Впечатления от провелия се в София
Open Fest 2016

Не бях ходил на това събитие от години. Радвам се че се записах за доброволец. Моята половинка ме последва в начинанието и с нейна и на колеги от „Къщата за четящи хлапета“ помощ, се организира кът за най-малките. Рядко можем да видим деца на събитие, свързано тясно с технологиите. Всъщност на този фест, имаше пъстрота от теми.

Мисля че точно заради това го харесах и се вдъхнових. Наред с техническите презентации, имаше вдъхновяващи споделяния за изминалия житейски път към високия професионализъм. За силата на историите и тяхното приложение в практиката. Не мога да не спомена и за лекцията на Петър Нефтелимов, която силно ме докосна и накара отново да се преклоня пред магията на Живота.

Лично успях да се включа активно във феста, през втората половина на първия ден. Започнах с презентацията на Иво Петков, който разгледа методологията за разработка на Софтуер, през последните години. Възникнаха въпроси, като на преден план излезе възможността за колаборация и използване на модерни решения за съхранение и управление на софтуерни версии.

За Петър Нефтелимов споменах. Той се опита, макар и прикован в количка и с помощта на четец на текст, да ни въведе в чудния свят на биологията. Свят, в който всяка клетка носи свой личен – уникален отпечатък. И да искаме не можем да бъдем еднакви, по волята на Природата. Петър ни преведе през едно вътрешно пътуване към себе си, за което искрено му благодаря.

По време на паузите се лееше хубаво кафе, в изобилие. Имаше мляко а за доброволците бяха осигурени вкусни сандвичи. Може би това е най-хубавия и богат кетъринг, който съм виждал от години. Казвам го и от гледната точка на вегетарианец. Относно доброволците – бяха усмихнати, много добре координирани и може би повече от необходимото. Оказваха си съдействие и се опитваха да помогнат с каквото могат, на посетителите.

Самите посетители бяха десетки, като в дадени моменти залите бяха изпълнени. Видях познати и приятели от ИТ средите. Сред спонсорите бяха представители на SuSe Linux, Fedora и SAP, от страна на корпоративните играчи. Спонсорите бяха приготвили интересни и забавни подаръци – като пъзели, тениски и стандартните дискове и значки.

Интересно, но някак си и разбираемо - събитието не бе уважено от представители на големите хостинг компании в София. Единствено host.bg присъстваха като спонсор на събитието. Разбираемо, понеже аудиторията на събитието се предполага че използва различни от споделен хостинг решения, като VPS, Docker и др.

Холи, предполагам от Великобритания, направи отлична презентация за историите в бизнеса, маркетинга и техния паралел с нашите лични. Как сме склонни да се идентифицираме с героите и колко помагат те, да се поставим на нечие място. Възникнаха някои въпроси свързани с търговски трикове. Според мен фокуса на презентацията бе друг.

Присъствах на лекция за Docker. Технологията ме интересува. Бе представена в Зала „Музика“ в която стъпвах за първи път. Тя е камерна, също може да се каже и за аудиторията на лекцията. Презентацията свърши някак неочаквано, макар че аз бях от доброволците не проследих времето. Успях след нея да задам въпроси на лектора, който любезно ми отговори.

Мисля че най-много хора имаше на лекцията за тестове от гледна точка на сигурност, на Димитър Шалварджиев. Хакери и потенциални кракери бяха притихнали в очакване да чуят кой е поредният инструмент или метод който да им осигури защита или достъп. В хода на лекцията се потвърди становището, че информационната сигурност е методология на много нива, която трябва да се подлага периодично на одит.

Не знам дали да приема на сериозно въпроса на един от слушателите, който поиска да разбере за начин да открадне SSH ключ с парола, от отдалечен сървър. Лекторът елегантно излезе от ситуацията, като заяви на питащия, че неговата роля е да пази потребителите от подобни действия, но е възможно питащият да намери информация по въпроса.

Божидар Бацов направи фурор с презентацията си. Къде на шега и къде сериозно, той сподели за опита си по пътя към върха на кариерата си. Важни моменти, според лектора са попадането в добър екип и поставянето на цел. За пример той даде работата си в немска фирма, държаща на квалификацията и осигуряваща възможност за работата по различни проекти, на своите служители.

Петер Яначек от Словакия, говори за публичните данни (или Open Data), както и за методологията за тяхното цифовизиране и публикуване в мрежата. Това е наболяла тема, особено за страни в които е налична корупция на високи нива. Лекторът сподели че публично не се допускат данни, които биха застрашили националната сигурност, както и наранили някого.

Игровизацията е термин с който не мога да се примиря. Съществуват "игрови методи". Томислав Рашков от "Заедно в час", в ролята на хипстър-лектор ни представи как използва възможностите на информационните технологии, в частност компютърни игри, в образователния процес. Възникнаха трудни въпроси, като бележкарството например. Също така бе споделен опит при работа с малки деца при езиково обучение.

В дъното на зала България се намираше масата и се проведе Уъркшопа на едни господа, мисля че от Холандия, които определено не искаха да бъдат снимани. Те бяха довели информационната сигурност до едно първично ниво и даваха възможност на всеки да използва шперц и отвори катинарче, или белезници. Не знам дали приемаха заниманията си на сериозно. Все пак не видях никой да отваря каквото и да е било, с техните инструменти :)

И да - трябва да кажа за детския кът. За цветните плаващи из коридорите лодки на „Парашутка“, които не пробвах, но изглеждаха много удобни. За това шарено място, не лишено от блянове - от което започва мечтата и пътят на всеки от нас. Из коридорите бяха насядали хакери, като някои от тях дори се опитваха да посвирват на кавал.

А тези които можеха, го правеха с импровизация и вдъхновение. През паузите в голямата зала един господин свиреше на пиано. Оказа се че точно на втория ден на феста е рожденик. Представяте ли си – на празника той работеше, доброволно бе решил да сподели своя ден с останалите. И точно тази дума бих искал да използвам - „Споделяне“, и тя може да се превърне в основополагаща за идеологията на събитието.

Open Fest за мен се оказа едно неочаквано добро преживяване. Впечатлен съм от стегнатата организация, добрия тон и положителното настроение на доброволците и екипа. Впечатлих се и от променения външен вид (и амплоа) на Стефан Канев, който снимаше с едно Sony с голям Бял обектив. Надявам се да сподели снимки които със сигурност ще бъдат по-хубави от моите :(

На всичко отгоре спечелих и книги от томболата организирана от e-card. Е какво повече мога да искам :) Всъщност като се замисля, липсваше ми щандът на O'Reilly тази година и това че не сколасах да си направя духче със светещи очички, на щанда на Olimex.

Благодаря сърдечно на Яна и екипа, за това че ни допуснаха да станем част от това събитие. Събитие, след което както каза Мила – „Никога повече няма да гледам на Зала България по същия начин“. В сърцето на музиката, туптя идеята и движението на Киберкултурата. 

Георги Атанасов, София 10.11.2016 г.

Мечтата (The Dream)

фотоизложба на Фабио Бучарели

в Гьоте Институт София

Ние всички мечтаем. Може точно това ни прави хора. Мисля си че и животните мечтаят, само че споделят по-трудно, безмълвно.

Отдавна не бях виждал толкова качествени черно-бели репродукции. Реверанс към класиката, заснемане с качествен апарат и понякога - може би почти воайорски с "Пин-хол" камера. Изложбата на Фабио Бучарели вдъхновява. Да изследваме съня и границите на мечтите си, когато се местим, бягаме, или отразяваме вътрешния си свят - в образи.

Макар и в камерно пространство, фотосите оставиха своя отпечатък. В голям мащаб, с монохромното си звучене и високо качество на репродукция. Темата за бежанците е злободневна, но в изложбата бе представена отвлечено и красиво. Сякаш кадрите бяха от един друг свят. Предполагам ще докосне всеки мечтател, обичащите хубавите фотоси и притежаващи меланхолия по черно-бялата фотография.

Изложбата бе открита от представители на Червената Къща, ФотоЕвиденс и Гьоте Институт. На откриването присъстваха десетки хора. Снимките на автора бяха представени в луксозни албуми, продаващи се на преференциална за България, цена. 

Можете да я посетите до 28 Октомври 2016 г.

Вижте повече в сайта на Гьоте Институт, София

http://www.goethe.de/ins/bg/bg/sof/ver.cfm?fuseaction=events.detail&event_id=20841135

Жената - филм на Маргарита Божилова

Жената е филм, предназначен не само за нежния пол. Той остави у мен една импресия и повече зададени въпроси, но не и отговор. Театърът на движението е зоната, където спира викът. Където гласът и дори зрението, стват ненужни. Тялото се превръща в мост на чувствата, на вътрешните пориви и стонове.

Това не бе заглушено, но окрасено в багрите на композитора. Музиката придаваше - не всъщност обогатяваше, ескизите. Последните бяха етюди, в които се разиграваха човешките взаимоотношения. Мъж и жена, жени, самота. Един поглед обърнат навътре, после навън и когато срещне Другия – нерядко зареден с полярни емоции.

Движението е живот, липсата му може да е израз на емоция и обратно. Чрез тялото си, здравият физически човек изразява своите чувства. Театърът на движението изследва символите на човешкия израз, чрез тялото. Някои от тях универсални, други синтетични или органични, според динамиката в която попадаме.

Възможно ли е съвременният мъж да не познава жената? Може ли тя самата да не познава себе си? Кое е вътрешното Слънце което търси и дали не го замества, с външния - мъжествен образ? Ескизите прескачаха от интимност, до философски теми. От органичност -  към отделяне и повторно свързване с Цялото. Сякаш бяха едно пътуване, към вътрешния Свят.

Поздравявам режисьорката за смелия филм. Направи ми впечатление, че мъжете участващи наравно с дамите във филма, не получиха визуално представяне в края. Дали това е дескриминация? На какво е способна една отхвърлена – не обичана, или не обичаща вече жена? За да не остават отворени въпроси, бих предложил да бъдат добавени.

Красотата на човешкото тяло, съчената с умелото композиране на звука, както и поставените лични, но засягащи и всички нас въпроси, носят естетическа наслада. Да познаваш другия, да познаваш жената - е предизвикателство както за мъжа, така и за самата нея. Личното ми предположение е че това е процес, изискващ дълго време. Цял един живот.

Малки забавни създания колективна изложба, галерия Credo Bonum, София

Отидох малко изнервен на тази изложба. Нямаше места за паркиране през почивния ден. Накрая успяхме да намерим на бул. Дондуков. Изобщо София си е пренаселена.

Изложбата ми допадна, с това че в залата нямаше други посетители. Можеше да пипаме експонатите, да им се радваме и любопитно - изследваме. Присъствието на охраната бе неуловимо и това ни доставяше комфорт. Експонатите бяха малко, но и самата изложбена зала не е твърде голяма. С две думи – изложбата бе скромна но наситена.

Насищането, за мен, иде от противоречие което машините създават, а ние в общуването си сякаш не винаги можем да постигнем. Интересно е как се вълнуваме от записания глас на машината, но не винаги, от думите на живите същества. Сякаш очакваме машината да се произнесе като оракул – да каже истина за нас, която само тя знае.

Отдалечаването на човека от природата и хората, води до общуване с машините. Което парадоксално отново ни връща към желание за комуникация, усещане, чувствителност. Сякаш за да се върне към първичното общуване и усещане – към единение с другите и органичното, човекът трябва да мине по пътя на бездушната комуникация с машина.

За мен изложбата повдига повече философски въпроси, въпреки че естетически и пространствено бе приятна. Като любител на техниката и взаимодействието с компютри, оцених идеите на авторите. Те сякаш пресъздаваха човешките усещания и взаимоотношения.

Стенобитността на машината - като опит да се разруши догмата. Едно статукво на ограничение, родено от технология, съградено от човешката ръка. Биологичния трансмитер на тревата и простото усещане за допир - от което побиват тръпки. Окото на камерата и гласа, повтарящ монотонно думи на възлюбен...

Машините са наши другари по пътя към себе си. Те никога не биха могли да бъдат повече от инструмент, чрез който човекът претворява и открива себе си, другите, Света. Добре е да го запомним и каквото да творим чрез технологиите – да изразяваме своя творчески потенциал в посока хуманизъм, общуване и съпричастност.

Дори сега пишейки - аз имам интеракция с машината - с меката или откликваща клавиатура. Думите се леят от съзнанието на човека, а машината просто ги реди и доставя на екрана, блога - Другия. Ние трябва да благодарим на създателите на забавните или умни създания – когато са насочени в полза на човека, природата и спомагат нашето самоосъзнаване.

Бягства, постановка на Веселка Кунчева театър „Азарян“ НДК

Театърът учудва, посрещайки зрителите с десетки чифтове използвани обувки. Направих връзка с пиесата, която щяхме да гледаме. Всъщност асоциациите ми с използвани обувки, пък било то и на светило от наши културен живот, не бяха приятни. Мястото на старите обувки според мен е в контейнера, не в театъра. Все пак, мислех си, всеки бяга в собствените си галоши.

Пиесата започна с известно закъснение. Пуснаха ни точно навреме, или с няколко минути след обявеното за начало време. Това бе странно, все пак хората са свикнали да пристигат по-рано, за постановка. Влизайки обаче, осъзнах че може би е трябвало време да се подреди сцената и разположат актьорите. Поздравявам актрисата, която мислех за кукла в началото.

Самата сцена, на театър Азарян, е футуристична и наподобява далечно инсталациите на връх Бузлуджа. Древен комунизъм, в синхрон с модерни технологии. Въртяща се в два кръга сцена, добра акустика, наредена в полукръг публика, която седеше на меки – черни възглавници. Това внася псевдо – елитен привкус, съответстващ на високата цена на билетите за спектакъла.

Публиката бе оскъдна, като единствено центърът на сцената бе зает от 50-75 души. Самият спектакъл обаче, бе доста многопластов. Докосващ и разтърсващ дотолкова, че да седна и пиша за него. Какво бе различното? Загражденията създадени от помощни средства за инвалиди. Чудех се колко ли болници са проверили сценографите за излишни такива. Тази патерица на обществото, ограниченията които ни налагат отвън, превръщащи в инвалид човешкото същество.

Пиесата е за живота и по-скоро смисъла от него. Ако всички ние, в един друг план и измерение се борим за да живеем, чакаме реда си с трепет, то как протича нашият живот? Какви са ценностите които му придават смисъл? Кой ни манипулира и натрапва идеи за конкуретност и борба, в един Свят, които се нуждае от хуманизъм и подкрепа?

Мястото на всеки е субективност, която човекът се опитва да узурпира, сякаш не му е дадено, а всъщност - нему е винаги принадлежала. Понеже е уникален, единствен. Номер, единица и име със своите, мечти и копнежи - за щастие, смисъл, любов и радост. За летеж който го приравнява с метафизичните ръководители. Дава му криле – било то на нощна пеперуда, или Ангел.

Пиесата е трудна за гледане. Тя оголва човешката душа към момента. Всеки може да разпознае себе си, понеже в сърцевината си - хората са еднакви. Не тумор е човешкият дух, а една неопределима единица, която придава смисъл и стремеж на човешкия живот. За Системата на контрола - това е тумор, неразбираем, отдалечен. Метафора, даваща ни сили да продължим напред.

Красива и уникална нотка в пиесата, бе акустичното представяне с глас, съчетан с музика. Звукови ефекти и превъплъщаване гласа на актьора, трансформиращи се за секунди. От подкрепа към налудничави призиви. От анихилация към жажда за живот. Огледало на съвременния човек, който свит в себе си, иска да получи малко спокойствие, за да намери и бъде себе си.

В заключение – пиесата е сложна и трудна за гледане. Едно обаче е важно – тя носи послание, дълбоко загнездващо се в душата. Запомня се и който я е гледал, ще се връща към нея. В търсене на спомени, от детство или мечтите си, когато прерязвайки патериците, разгръща криле и мечтае. Не просто име и номер, а капчица жадна за живот - асимилирана и поглъщаща, в търсене на смисъла.

Препоръчвам я на хора заредени с търпение, искащи да се обърнат към себе си и притежаващи нужната смелост, да срещнат душата си.

София, 16.04.2016 г.

Повече инфромация на http://www.ndk.bg/news/zrelishtna-premiera-na-byagstva-v-teatar-azaryan-2140-1