Театърът учудва,
посрещайки зрителите с десетки чифтове
използвани обувки. Направих връзка с
пиесата, която щяхме да гледаме. Всъщност
асоциациите ми с използвани обувки, пък
било то и на светило от наши културен
живот, не бяха приятни. Мястото на старите
обувки според мен е в контейнера, не в
театъра. Все пак, мислех си, всеки бяга
в собствените си галоши.
Пиесата започна
с известно закъснение. Пуснаха ни точно
навреме, или с няколко минути след
обявеното за начало време. Това бе
странно, все пак хората са свикнали да пристигат по-рано, за постановка. Влизайки обаче,
осъзнах че може би е трябвало време да
се подреди сцената и разположат
актьорите. Поздравявам актрисата,
която мислех за кукла в началото.
Самата сцена, на театър Азарян, е футуристична и наподобява далечно инсталациите на връх Бузлуджа. Древен комунизъм, в синхрон с модерни технологии. Въртяща се в два кръга сцена, добра акустика, наредена в полукръг публика, която седеше на меки – черни възглавници. Това внася псевдо – елитен привкус, съответстващ на високата цена на билетите за спектакъла.
Публиката бе оскъдна, като единствено центърът на сцената бе зает от 50-75 души. Самият спектакъл обаче, бе доста многопластов. Докосващ и разтърсващ дотолкова, че да седна и пиша за него. Какво бе различното? Загражденията създадени от помощни средства за инвалиди. Чудех се колко ли болници са проверили сценографите за излишни такива. Тази патерица на обществото, ограниченията които ни налагат отвън, превръщащи в инвалид човешкото същество.
Пиесата е за живота и по-скоро смисъла от него. Ако всички ние, в един друг план и измерение се борим за да живеем, чакаме реда си с трепет, то как протича нашият живот? Какви са ценностите които му придават смисъл? Кой ни манипулира и натрапва идеи за конкуретност и борба, в един Свят, които се нуждае от хуманизъм и подкрепа?
Мястото на всеки е субективност, която човекът се опитва да узурпира, сякаш не му е дадено, а всъщност - нему е винаги принадлежала. Понеже е уникален, единствен. Номер, единица и име със своите, мечти и копнежи - за щастие, смисъл, любов и радост. За летеж който го приравнява с метафизичните ръководители. Дава му криле – било то на нощна пеперуда, или Ангел.
Пиесата е трудна за гледане. Тя оголва човешката душа към момента. Всеки може да разпознае себе си, понеже в сърцевината си - хората са еднакви. Не тумор е човешкият дух, а една неопределима единица, която придава смисъл и стремеж на човешкия живот. За Системата на контрола - това е тумор, неразбираем, отдалечен. Метафора, даваща ни сили да продължим напред.
Красива и уникална нотка в пиесата, бе акустичното представяне с глас, съчетан с музика. Звукови ефекти и превъплъщаване гласа на актьора, трансформиращи се за секунди. От подкрепа към налудничави призиви. От анихилация към жажда за живот. Огледало на съвременния човек, който свит в себе си, иска да получи малко спокойствие, за да намери и бъде себе си.
В заключение – пиесата е сложна и трудна за гледане. Едно обаче е важно – тя носи послание, дълбоко загнездващо се в душата. Запомня се и който я е гледал, ще се връща към нея. В търсене на спомени, от детство или мечтите си, когато прерязвайки патериците, разгръща криле и мечтае. Не просто име и номер, а капчица жадна за живот - асимилирана и поглъщаща, в търсене на смисъла.
Препоръчвам я на хора заредени с търпение, искащи да се обърнат към себе си и притежаващи нужната смелост, да срещнат душата си.
София,16.04.2016 г.
Самата сцена, на театър Азарян, е футуристична и наподобява далечно инсталациите на връх Бузлуджа. Древен комунизъм, в синхрон с модерни технологии. Въртяща се в два кръга сцена, добра акустика, наредена в полукръг публика, която седеше на меки – черни възглавници. Това внася псевдо – елитен привкус, съответстващ на високата цена на билетите за спектакъла.
Публиката бе оскъдна, като единствено центърът на сцената бе зает от 50-75 души. Самият спектакъл обаче, бе доста многопластов. Докосващ и разтърсващ дотолкова, че да седна и пиша за него. Какво бе различното? Загражденията създадени от помощни средства за инвалиди. Чудех се колко ли болници са проверили сценографите за излишни такива. Тази патерица на обществото, ограниченията които ни налагат отвън, превръщащи в инвалид човешкото същество.
Пиесата е за живота и по-скоро смисъла от него. Ако всички ние, в един друг план и измерение се борим за да живеем, чакаме реда си с трепет, то как протича нашият живот? Какви са ценностите които му придават смисъл? Кой ни манипулира и натрапва идеи за конкуретност и борба, в един Свят, които се нуждае от хуманизъм и подкрепа?
Мястото на всеки е субективност, която човекът се опитва да узурпира, сякаш не му е дадено, а всъщност - нему е винаги принадлежала. Понеже е уникален, единствен. Номер, единица и име със своите, мечти и копнежи - за щастие, смисъл, любов и радост. За летеж който го приравнява с метафизичните ръководители. Дава му криле – било то на нощна пеперуда, или Ангел.
Пиесата е трудна за гледане. Тя оголва човешката душа към момента. Всеки може да разпознае себе си, понеже в сърцевината си - хората са еднакви. Не тумор е човешкият дух, а една неопределима единица, която придава смисъл и стремеж на човешкия живот. За Системата на контрола - това е тумор, неразбираем, отдалечен. Метафора, даваща ни сили да продължим напред.
Красива и уникална нотка в пиесата, бе акустичното представяне с глас, съчетан с музика. Звукови ефекти и превъплъщаване гласа на актьора, трансформиращи се за секунди. От подкрепа към налудничави призиви. От анихилация към жажда за живот. Огледало на съвременния човек, който свит в себе си, иска да получи малко спокойствие, за да намери и бъде себе си.
В заключение – пиесата е сложна и трудна за гледане. Едно обаче е важно – тя носи послание, дълбоко загнездващо се в душата. Запомня се и който я е гледал, ще се връща към нея. В търсене на спомени, от детство или мечтите си, когато прерязвайки патериците, разгръща криле и мечтае. Не просто име и номер, а капчица жадна за живот - асимилирана и поглъщаща, в търсене на смисъла.
Препоръчвам я на хора заредени с търпение, искащи да се обърнат към себе си и притежаващи нужната смелост, да срещнат душата си.
София,
Повече инфромация на http://www.ndk.bg/news/zrelishtna-premiera-na-byagstva-v-teatar-azaryan-2140-1
