La belle Epoque

Кадър от официалното откриване

Отдавна не бях виждал хора да плачат и се смеят, след прожекция. Очите им да светят, с онзи блясък, който само голямото изкуство може да запали, в душата на човека.

Магия, сходна на илюзорната среда във филма, която да ни напомни че сме хора, че обичаме.

Голямото Кино не принадлежи на определен език, или нация. То просто е. Помним го с жестовете, кадрите, репликите. Помним ръката на човека, с който сме го гледали и държали. Неговия, или нейния, парфюм, или празния до нас стол, водещ ни до размисли.

Когато киното се превърне в служител, в инструмент на Истината, каквото е живото изкуство, то докосва, въплъщава и ни прави по-добри. Както в мечтите, така и в живота.

Филм, заслужаващ си да се гледа, заради очарователния синтез, успяващ да ни потопи в магията на седмото изкуство. Да погледнем в запрашените кътчета на душите си и срещнем себе си и другия.

Научете повече за прожекциите на филма: http://programata.bg/?p=30&l=1&c=1&id=102607

Кадър от филма /източник programata.bg/

Калин и отбора на затвора

Казах си, че ще напиша статия за филма, докато споменът за него е пресен.

Той се запомня, заради болезнената действителност, която обитават главните персонажи. Затвор. Дори в лек режим, ала все пак - затвор. Лично и обществено клеймо. Гледайки филма, направих паралел с концерта на Джони Кеш, в подобна институция.

В реалността на затвора Казичене, един креативен Психолог, се заема да работи с лишените от свобода. Тренира с тях, формира футболен отбор - дал името на филма. Прави театрална постановка, кани затворниците да свирят и пеят в рок-група, чиито песни са на социална тематика. Изобщо, опитва се да промени ежедневието на тези хора. Да ги накара да работят в екип и видят възможности, за нов старт.

Стана ми много мило, когато видях един познат от квартала, участващ във филма. Също така и тъжно, разбирайки че прожектирането в институцията не е било позволено, след завършването на филма. А тези хора, обичат да се гледат отстрани. Особено когато правят нещо забавно, смислено и креативно.

Филм за работата на един човек, в тежки условия. Сред хора с трудни характери. Наситен с много самоирония и смях. Документалното кино, житейският репортаж, остават встрани от популярните - жълти сериали и блокбъстери. То е за малцина ценители, които с трепет се вживяват в приключенията на героите. Филм, който докосва. Филм, сниман от самия режисьор и реализиран със собствени средства. Филм, получил признание и награди в чужбина.

С благодарност към Нина Пехливанова, за поканата.

Браво на режисьора Петко Гюлчев! Все такива филми да правиш! И подкрепени с вдъхновен екип и бюджет.

Коренуване

Спомням си кога за първи път чух Миро Моравски да свири на кирата. Беше на фестивала “През девет земи”, в навечерието на пролетта на 2019-та. Когато запя за свободата усетих как болезнена струна у мен се опъва. Това ме докосна и пожелах да прочета книгата му, което и направих.

Имаш чувството че песните и начинът по който се изпълняват по време на спектакъла “Коренуване”, винаги се променят. Носят отпечатъка на артистите - техните настроения и душевност. Коренуване е многопластова творба, която е базирана на книгата “Невидена река”, на Миро. А може би книгата е вдъхновена от песните? Дори авторът не е сигурен.

 Коренуване е пиеса с битови мотиви. Фолклор, който кара кожата ти да настръхва, защото болезнено напомня както за красотата по нашите земи, така и за отчаяния друмник, който дири щастието си по света. Темите в спектакъла, респ. в книгата на Миро, са човешки, дълбоки, дори болезнени. Той самият води борба в реалния живот, бивайки адвокат на маргинални групи.

В пиесата си заслужава да се чуе мощния глас на самодивата с блеснали очи, да се извие песента за Пирин и въздъхвайки да си кажем “Има смисъл да съм тук”.

Поредният спектакъл можеше да бъде посетен в заведение “Слънце Луна” на 11 Май 2019 г.