Macht und Widerstand
Власт и съпротива

постановка в Народния Театър - Иван Вазов, София

Унищожението на народ държава
Die Zerstörung eines Volks und Staats

Снимка на Народния Театър, Иван Вазов, София

Има две неща които ме умиляват, когато ги чуя. Това са българските народни песни, чиито ритми можем да открием и в класическите произведения на Панчов Владигеров и други автори, както и Немският език. Отново може би във връзка с Музиката. Интересното на тази постановка, е че обрисува ситуацията в България, тридесет години след „Промяната“ на Немски език. При това по един прекрасен начин.

Времето на комунизма и държавна сигурност (ДС), се е превърнало в обществено табу. Никой не иска да говори за него открито. Някак си сме склонни да махнем с ръка, сякаш не е съществувало. Въпреки, че неговите тежки паметници и страховити истории са оставили жесток отпечатък върху обществото. Общество, което бе принудено да не вярва в Бога и да не бъде свободно.

Вярвам паралел бихме намерили с опитите да се говори свободно за Нацизма и поелата щафетата след него система на ЩАЗИ (Der Staаtssicherheitsdienst SSD). Всъщност като се замислим реално е много трудно да говорим за тъмната страна на миналото, когато много от хората участващи във властта, са пряко свързани с него.

Тази постановка е първият опит да се поставят свободно въпроси, чрез формата на изкуството. Считам това за смела и надявам се, не едностранчива проява. Сещам се и за няколко документални филма, които се опитваха да хвърлят светлина по проблема. Дано обществото ни узрее, за да може да се стигне до отворени диспути по темата.

Защо това е важно? Важно е според мен, защото единствено признавайки грешките на миналото и поемайки отговорност за тях, ще можем да осъзнаем защо обществото ни е на това дередже. Защо не се зачита личността, защо има корупция, защо пътищата ни са в ужасно състояние. И защо всеки се опитва „да бръкне в кацата с меда“, без скрупули.

Главният персонаж в постановката се опитва да открие истината за своето минало. Той е лежал по затвори и лагери. Загубил е способността си да люби, може би и някъде любовта си. Той се опитва да събере отломките от живота си. Заклеймен като анархист, достъпът му се отказва от реформираните структури на ДС, вече в служба „Архиви“.

Тук авторът на пиесата ни показва с ирония, тази „адаптация“ на опитните и нужни кадри, на задкулисната власт. За съжаление това може да се окаже един глобален модел, в който България е едно малко отражение. И все пак е товар за 45 години. Години на мълчание, свиване на рамене и навеждане на глава. Загубените години на България. Die verlorenen Jahre Bulgariens.

Друг персонаж е една млада дама, която търси биологичния си баща. Той вероятно е бивш партиен кадър, който се опитва чрез своите връзки и контакти да я уреди на работа. Също така се плаши от възможността да се окаже родител. Основният страх обаче е от Истината. Истината, която някак си е замъглена и изгубена в това общо минало.

Главният персонаж се вълнуваше от въпроса, как една идея, която в основата си може да бъде добра – за свобода и равенство, се трансформира в тоталитарна машина за смазване и мълчание. Как бива себично интерпретирана от силните на деня и приложена по свое усмотрение. Търсейки отговор, той направи малък ироничен шарж с песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“.

На нас зрителите – българи, не ни остава нищо друго освен да приемем и научим истината за това изгубено за страната ни минало. Вярвам и за чужденците, които бяха изпълнили залата би било интересно, но за нас е ценно и важно. Само така ще можем да вдигнем глави, да се подкрепим и да продължим напред...

Към страницата на постановката в сайта на Народния Театър
http://nationaltheatre.bg/play/vlast-i-saprotiva/