петък, 30 август 2019 г.

Калин и отбора на затвора

Казах си, че ще напиша статия за филма, докато споменът за него е пресен.

Той се запомня, заради болезнената действителност, която обитават главните персонажи. Затвор. Дори в лек режим, ала все пак - затвор. Лично и обществено клеймо. Гледайки филма, направих паралел с концерта на Джони Кеш, в подобна институция.

В реалността на затвора Казичене, един креативен Психолог, се заема да работи с лишените от свобода. Тренира с тях, формира футболен отбор - дал името на филма. Прави театрална постановка, кани затворниците да свирят и пеят в рок-група, чиито песни са на социална тематика. Изобщо, опитва се да промени ежедневието на тези хора. Да ги накара да работят в екип и видят възможности, за нов старт.

Стана ми много мило, когато видях един познат от квартала, участващ във филма. Също така и тъжно, разбирайки че прожектирането в институцията не е било позволено, след завършването на филма. А тези хора, обичат да се гледат отстрани. Особено когато правят нещо забавно, смислено и креативно.

Филм за работата на един човек, в тежки условия. Сред хора с трудни характери. Наситен с много самоирония и смях. Документалното кино, житейският репортаж, остават встрани от популярните - жълти сериали и блокбъстери. То е за малцина ценители, които с трепет се вживяват в приключенията на героите. Филм, който докосва. Филм, сниман от самия режисьор и реализиран със собствени средства. Филм, получил признание и награди в чужбина.

С благодарност към Нина Пехливанова, за поканата.


Браво на режисьора Петко Гюлчев! Все такива филми да правиш! И подкрепени с вдъхновен екип и бюджет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар